Свободата за Клисура идва в един необикновено студен ден – 10 януари 1878 г. Градът все още носи белезите на погрома от април 1876 , но клисурци с радост настаняват в схлупените си колиби руските войници, донесли им така жадуваната свобода. Това са войници от Западния отряд, а не както се очаква от Троянския. Троянският проход е преминат при изключително трудни условия (снежни виелици и температура до минус 22 градуса). На 8.І.1878 г. ген. Карцов слиза в с. Христо Даново (някога Текия) и изпраща отряд към с. Розино (Рахманларе) и Клисура, но този отряд едва не загива в снежна буря. Това налага към тези селища да настъпи колона от Западния отряд, която е командвана от ген. Комаровски. На 8 януари тя поема от Златица към Антон (Лъджане). Кознишката позиция е превзета без бой и на 10 януари руските войски са в Клисура.

137 години от тогава. Не бива да забравяме, че в началото на пътя към Освобождението на България стои саможертвата на априлци. Затова в навечерието на тази годишнина поместваме част от спомените за потушаването на въстанието в Клисура на едно 12-годишно момче – Никола Рачев. Макар и написани години по-късно (1926 г.), в тях все още се усеща ужасът и старахът от онези дни. В споменатия откъс Никола разказва за преживяванията на клисурци, които са намерили спасение в Копривщица. Той разказва как е бил убит Стоян Десков – прокарал първия водопровод в Клисура (1865 г.)  и осигурил на клисурци чешми с постоянно течаща вода. Въпреки че е на 12 години,  Никола е впечатлен от предателството, извършено в Сопот срещу четирима клисурци – Христо Труфчев, Григор Попбожков, Атанас Попминков и Харалампи Караджов. Когато семейството на Никола се мести в Сопот, той бърза да посети училището, където са избити споменатите клисурци.

Поместеният откъс завършва с радостното очакване на русите.

Част от „Спомени за клисурското въстание 20 април 1876 г.” на Никола Речев са публикувани за пръв път през 1976 г. по повод 100-годишнината на Априлското въстание в книгата "Дни на борба горда", изд. "Христо Г.Данов", а предложеният откъс е поместен във вестник "Музей", издаден по повод 120 години от Априлското въстание.

,,...А за нас, клисурци, се разгласи из града (Копривщица), който желае да отиде до Клисура да види имота си, да се приготвят, че с едно отделение турска войска ще бъдат заведени и пак върнати в Копривщица - това за един ден ставаше, защото Клисура отстои на два часа от Копривщица.

Това нареждане на турската власт се изпълни, като два дни под ред ние бехме водени от отделение войска в Клисура и връщани обратно в Копривщица, войниците, които ни придружаваха помня бехъ внимателни спрямо нас никому нищо лошо не сториха из пътя. С каква цел властта правеше тази услуга на нас бежанците не можехме да разберем, когато знаеше се, че целият град е изгорел. Така или инак това нареждане на властта биде изпълнено, ние се събрахме от всеко семейство по един двама човека и то момчета и жени, редко по-възрастни хора а от нашето семейство бех изпратен аз, това ставаше в първите дни на месец май. Събрани всички, които щехме да обиколим и видим изгорелите си къщи, една сутрин рано придружавани от отделението войска тръгнахме и пристигнахме в Клисура. Спрехме всички на „Сиви гробища” в града из развалините му се забелезваха турци-башибозуци - плячкаджии, които сигурно обираха где каквото намерят закопано, които редовната турска войска, що ни придружаваше, прогони и те избегаха към Рахманларе. Отделението войска остана на „Сиви гробища” а нам разрешиха да навлезем в изгорелия град. Всички се пръснахме по къщите си предупредени, че след два часа да се съберем при аскера на „Сиви гробища”. Аз отидох в нашия двор заедно с съседа ни Цанко Динчев, наречени Катунките, понеже мен беше казано и поръчано да видя под един прозорец в зимника че имало закопано пари и нанизи и да ги извадя. Почнахме на бързо с ръце да разчистваме керемидите от изгора, заедно с другаря ми Цанко, който беше по-голем от мен 4,5 години.

Изровихме изгора и с първото намиране земята на зимника се показа капака на една тенекия, в която майка ми беше закопала това богатство. Още малко и аз щях да извадя и занеса в Копривщица у дома това богатство, но в това време почнаха да викат от „Сиви гробища” да се събираме и моят другар Цанко види се с цел ми каза да оставим и го заринем на ново с буклука от изгора, та утрешния ден като додем пак ще го извадим, заринахме дупката и се отправихме при аскера и оттам за Копривщица гдето пристигнахме вечерта, разправих на майка си за всичко, но тя се ядоса много че другаря ми Цанко и брат му голем ергенин, който се криеше, ще идат да изкопаят парите, което впоследствие тъй стана.

На другия ден пак рано събрани в Копривщица, Клисурци, с същото отделение турска войска се отправихме за Клисура. Този път пристигнахме по-рано и без бавене на „Сиви гробища” навлезохме в града. Този път моят вчерашен другар го немаше с нас, търчешком отидох в нашия двор и право на мястото, гдето копахме вчера и се показа тенекията, обаче вместо да намеря заровена дупката, аз я намерих пресно изровена и местото на тенекията ясно личеше, явно беше че преди малко време са извадени парите и то от вчерашния ми другар и брат му - Катунките, които по други пътеки беха дошли преди нас да се придружават от войската, извадили парите и по друг път са се върнали в Копривщица. Всичко това се хвана после от властта и част от парите.

След това мен не оставаше друго, освен да разгледам друго какво имаше из града. Отидох в двора на дядо ми Генчо Шойлеков, който като стар 95-100 годишен не можа да избега. Намерих му трупа пред къщи полуизгорел, види се убит е бил пред къщата и последната като е горела е обгорила и трупът му. Отидох на горния край на града, към къщата на Деско Чорбаджи. Тук се яви покъртителна сцена. Пред вратнята на Десковия двор, до която тече изобилно Десковата чешма лежеше трупът на Деско Чорбаджи, убит от турците след нашето бегство, който труп беше се надул и меришеше лошо, но не беше още разложен. Този виден Клисурски богат човек, макар че е бил без образование, но е бил с култура и разбиране нуждите на населението. Той сам на свои средства беше направил един водопровод и довел от върха на Стара планина изобилна и най-хубава вода за пиене на населението, която беше пръсната из града, чешми по улиците и в дворовете - водопровод който от освобождението до сега беше занемарен и едва сега 1925 год. Клисурската градска община е предприела направата на тоя водопровод, понеже града е останал почти без вода и за направата на водопровода ще похарчи около 7-800 хиляди лева, а навремето - преди въстанието сам Деско Чорбаджи първобитно с калени тръби е снабдил града с вода.

След като разгледахме трупа на Деско Чорбаджи, отправих се надолу през нашия двор за към „Сиви гробища” да се събираме за връщане в Копривщица. По улиците се виждаха избити много свине и кучета, които беха се вмерисали. Минувайки покрай къщата на нашия сват Делчо Шойлеков отбих се в двора, гдето намерих момчетата негови Иван и Вельо, които току що беха изкопали една тенекия сребърни пари - бели меджидиета 7-8 оки, поканиха и мен да им помогна за носенето разделихме ги в кърпи и ги завързахме на кръста си под поясите. Завърнахме се благополучно в Копривщица и предадохме парите на баба Делчовица, понеже мъжът и беше откаран към Пловдив като заложник и пр. от турския аскер. На майка ми и снаха ми съобщих печелната вест че нашата тенекия с нанизите и други пари се откраднати - изкопани преди да идем ние днес. Помня, че те плакаха много и мен поставяха виновен че не съм съумял да свърша поръчката добре.

В Копривщица престояхме още няколко дни и целото клисурско население ни заведоха в изгорелия град -Клисура, като беха ни дадени от турските власти, военни шатри-чадъри, които се поставиха на праздното широко пространство око/ло/ девическото училище и населението на Клисура заживе в палатки без постилки и завевки, благодарение че беше летен ден. Тук теглото на населението беше големо и понеже е описано в други записки, аз нема да го описвам, вършеха се и обири, от аскера който уж ни вардеше, от по-богатите Клисурци, но за това не се виновни само турците, а се виновни и ония Клисурци, които се навъртаха около турците, беха ортаци. През летото беше посетена Клисура от Европейската Комисия Консули и други, които разгледаха целия опожарен град, черковите, училищата, видеха и теглото на населението под чадъри. Ние - децата изпратихме далече от града тая Комисия, които ни хвърляха подарък пари. През летото дохождаше в Клисура и вестник „Зорница” четеше се от възрастните.

Така се прекара летото 1876 год. в Клисура на чадъри, а в краят на август нашето семейство и други семейства се пренесохме да живеем в гр. Сопот и аз бех записан в Сопотското ІІІ Класно училище в ІІ клъс.

Първото нещо, което требваше да изгледам в г. Сопот, беше да разгледам училището, в което беха убити нашите четирима въстанци учителя Христо Трухчев, Григор Попбошков, Атанас Попминков и Хараламби Караджов. Първите трима беха закопани в един гроб в същия училищен двор, гдето има черкова и гробища, а Хар. Караджов като тежко ранен е бил откаран за Пловдив и там умрел. Трогателна картина представляваше тавана на училището, в който са биле скрити въстаниците, надупчен от куршуми като ръшето, по дъските и по стените засъхнала човешка кръв. От тавана въстаниците не се можли да се защищава/т/ макар и да се имали слабо оръжие, защото турците се били долу в училището и те не се можли да слезат така бързо от тавана, при това те се чакали спасение, а биват изненадани от потеря.

Тия наши въстаници, след избегването им от Копривщица, през „Чумина поляна” за Стара планина, се преминали източно към г. Сопот около 35-40 километра права линия път, след като се издържали ред сражения с башибозуци, останали без оръжие - патрони, отделят се от големата чета на Волоф, скитали из балкана без храна/защото когато се били заклани в гърлото им е намерено шума и трева/ се доближават до града Сопот, който е в полите на „Стара планина”, а самото училище е до самата „Ст. Планина” прескачат дувара и се отзовават при бабичката, която е вардила черковата и училището. Това е ставало нощя. Мислейки тия герои се вече спасени надевайки се че ревулюционния комитет в Сопот ще ги укрие. Добрата баба нахранва тия неочаквани госте с набързо опечена в огъня пита, и при разсъмване тя бива изпратена от въстаниците до Сопотския Комитет да съобщи за техното пристигане и да им донесат граждански дрехи. Бабата излиза от училището с тази поръчка, срещнала на пътя свещеника, който идел на черква и му съобщила за пристигналите и находящи се четирима въстаници на тавана на училището. Бабата дали е продължила пътя си да съобщи на комитета не зная, но свещеника отива съобщава това на Кирко Чорбаджи /така ни се предаваше тогава/, последния съобщава в конака на Онбашията, който събира стражари, отива в училището и започва стрелбата право по тавана до като е спрен всеки тропот по тавана и видел потеклата кръв. Така мъченически са избити нашите четирима герои за свободата на народа си пак от Българско предателство и ако не беше това гнусно и подло предателство над тия наши четирима, все с образование интелигентни сили, те беха спасени, щеха да станат учители в Сопот следующето лето. Руските войски минаха балкана и нашите герои щехъ да продължат делото си свободни, но все с това предателство се осуетявани много български идеали.

В гр. Сопот прекарвахме зимата 1876/77 г. по спокойни и по задоволени с всичко, защото големият ми брат Иван който в време въстанието беше в Мала Азия - Анадола като търговец-абаджия се завърна, намери ни в Сопот, знаейки че целата ни покъщнина е изгорела и ограбена донесе неколко анадолски килими и други завивки, донесал беше и доста пари, и нашият живот се подобри.

Така прекарахме зимата и аз учебната 76/77 година свършиха се и изпитите, и тъкмо в това време се слушаше че Русия е обявила война на Турция за нашето освобождение, минали Дунава и идат към нас. Радостта на всички в Сопот беше голема. Явно се говореше вече че Русите идат…”